будността не идва внезапно
тялото се събужда на части

слухът изпълва стаята, оформя се по нея, настанява се; после идва зрението — разлива се между стените, удря се в тавана, разплисква се по пода; накрая е ред на мисълта, която постепенно започва да ме мисли, да се сгъстява, да ме изпълва отвътре — да се оформя по мен

съществуването
започва да се натрупва

да се утаява в дребни жестове, в натрапчиви спомени за онова, което може би се е случило, а може би сам съм измислил, за да го напасна на онзи, който смятам, че съм

наслоява се в думите, които съм изрекъл и които другите са хвърлили по мен; в погледите, които съм понесъл и които другите са получили от мен; заплита мислите, емоциите, увива ги на кълбо, което да търкалям из вътрешните си пространства, а то да набъбва, да ми става тясно, та да ми иде да го изплюя

в такива моменти имам нужда
от малко отдръпване
като това да заспя
или да премигна:

миг тъмнина
в която да си отдъхна