митологията не идва след опита – тя го произвежда. тя е онова, което превръща усещането в образ, образа в сцена, сцената в закон.

в митологията на детството няма герои, има фигури — движещи се сенки, които носят вина и страх, наслада и скритост.

това е първият театър на съществуването, в който аз съм и сцена, и зрител, и реквизит. всичко, което някога ще бъда, вече се е случило там — в играта, която е обречена да се повтаря.

всяко докосване там става притча, всяко мълчание — легенда, всяка болка — неизказан закон.

там съм едновременно наблюдаван и наблюдател, дете и възрастен.

там аз-ът се научава да играе, да бъде присъствие чрез мимикрия, да се изразява чрез заглушаване, да се спасява чрез повтаряне.

митологията на детството не е памет, тя е контекст.

там се раждат първите богове — родители, с очи, които гледат през, не в. богове, които не изискват вяра, а подчинение.

тук Едип още не е тръгнал, но вече знае къде не трябва да гледа. тук раната няма име, но вече е център

нищо не може да бъде разбрано без да се познава детството. нищо не може да започне преди да бъде преживяно то.