“Втора кожа” на Катерина Стойкова е от онези книги, за които няма как да не сте чули, ако следите новини, свързани с литературата у нас. През 2018 г . шумът около нея се разрази като горски пожар, и едва ли има четящ човек у нас, който да е останал безучастен.

Въпреки публичността около издаването ѝ, “Втора кожа” не може да бъде наречена комерсиална. Напротив, тази книга се оказва специално преживяване, което според мен не е за всеки. Нужно е да ѝ се отдели време, в което да отворим съзнанието си и да се подготвим да бъдем докоснати по онези струни, потрепващи дълбоко у всеки от нас, когато имаме допир с нещо истинско. И дори след време да забравим думите, начинът, по който са ни накарали да се чувстваме, ще остане в сърцето ни завинаги.

Бих нарекъл проекта “концептуален” заради фрагментарния сюжет, който се налага да събираме измежду страниците парче по парче. Слепени с доза емпатия обаче, тези отделни. части могат да накарат читателя да изпита болката от една незарастваща рана, сякаш зинала в собственото му сърце. И дори да се окаже, че историята е далеч от житейския ни опит, тя става част от нас, кара ни да кървим и да си задаваме онези въпроси, които нямат нужда от
отговори.

Тази концептуална природа обаче налага текстовете да следват определена линия, и във “Втора кожа” всяко струпване на думи изглежда по-скоро като нервен възел, част от един цял организъм, който не може да съществува без отделните си елементи. Всичко това е обгърнато с невидимия воал на автобиографичния сюжет, който, подобно на жив епидермис, е еластичен и пулсиращ.

Стойкова смело изрича онези тайни, пазени не толкова от другите, колкото от себе си. Страхът вече го няма; тъгата и болката са превърнати в части от самата душевност, и нищо не е останало на повърхността. Травмата е попила дълбоко в тъканите, и макар читателят да усеща думите като пулсиращи под кожата натъртвания, авторката е свикнала с тях, приела ги
е, превърнала ги е във втора кожа.

Кратките обръщения към вътрешни състояния, като депресията и страха, са допълнителен слой детайлност, който обогатява текстурата и придава завършеност на цялата книга. А финалът, който остава отворен завинаги по един съвършено естествен начин, показва колко погрешно е да се смята, че животът може да бъде такъв, какъвто е бил преди травмата. Излекуването не се крие в това да си отново както преди, а в това да продължиш да живееш, макар и никога същия.

При “Втора кожа” не можем да говорим за недостатъци, защото когато нещо е толкова истинско, то става живо. А всичко живо е такова, каквото е — съвършено в своето несъвършенство.