стаята със своите бели стени, със своите бледи тавани и неясни контури, със своите тясности и тихи напомняния, че докато дъвча поредната филия, докато въздишам гол, облегнал гръб на плочките в банята, дето все се каня да измия, докато вървя нанякъде, а главата ми е другаде, докато прелиствам книга, която не чета, защото харесвам, а защото казвала някаква истина за нечий живот, докато си събувам чорапите вечер, обувам ги сутрин и после си казвам: “къде ми се дяна десният чорап?”, докато седя и се пуля към тоя блед таван и си пълня главата с излишни драматизации и тем подобни, то аз съм сънувал цял един живот.

да спра с тия мисли, та да започна да живея.

— много мислиш ти, всичкото оттам ти идва.
(както викаше баща ми)

ала как да му повярвам, щом цялата тая стая, в която вечер заспивам и после сънувам, и после се будя по нужда или пък прекалено рано сутрин, и целият тоя живот, дето го сънувам, са се отпуснали върху тия постоянни мисления, за които все се обвинявам?

признавам, че страхът ме ръководи, че всичките ми движения са мимика на нечие друго желание — на онези, които ме възпитаха, и после на онези, които ме изучиха, и после на онези по телевизията, дето докато се лъжат, минаха две поколения, дето за разни къщи с басейни и прекалено черни коли, в които да умират като пъдпъдъци през ловния сезон, ги надробиха такива, че още не знам от кого се страхувам, ала знам, че ме е страх.

и после онзи страх, от който ме боли врата. страхът, дето все мъкна като торбичка за многократна употреба, в която дрънкат метални сламки и разни опасения — ала от ония ежедневните, дето само те карат да пушиш някоя цигара, без да си пушач или да пиеш една бира повече, отколкото ти се пие, или да тропаш с крак, или да сънуваш мишки и изгнили ябълки.

и ако накрая се окаже, че съм се страхувал от бъдещето напразно, защото ми е изтекло между пръстите, и ако се окаже, че вместо да си пия кафето с растително мляко, съм мислил напразно за остаряването, за онова, което съм изпуснал, и за ония дребнавости, дето ми се иска да направя, ще се окажа егати глупака.

а сещате ли се, като се сетите, че сте наникъде? а вижте ги другите! или както баща ми казва:

— твойто поколение по-бавно се развивате. виж ни нас със семействата (за които нехаем) и професиите (които не понасяме). виж ни нас, вечно излъганите, вечно онеправданите, вечно изискващите. ние сме друга работа (нищо че цялото ти положение сме ти го сътворили точно ние).

вярно съм наникъде. с всичките си опити да разбера защо съм тука, да разбера какво съм или кой съм, или, както баща ми също казва — за какво се боря. тъпо поколение сме, вярно е, с тоя скъпоценен завет, дето ни оставиха предишните. с всичките ни дигитални страсти и разни модерности, дето хич не ги разбират възрастните, нищо че техни набори са ги измислили.

— стига мрънка! вие все се оплаквате!

— никак не мрънкам. отговарям ти само.

— не те ли е учил баща ти да не отговаряш?

ако дълго време се взираш в бездната, бездната също ще се взре в теб, беше казал някой, който не помня, защото мога да проверя кой е в интернет. но не откривам да е казал нещо за оня момент, дето осъзнаваш, че стоиш на ръба и се огъваш към бездната. съвсем по̀ малко, всеки ден. извиваш гръбнака си назад и усещаш хладината ѝ.

а после виждаш смешен клип на телефона, или че е излязла нова книга, която да си поръчаш, или че някой ти е писал да се видите, и ти става хубаво, макар да знаеш, че ще му отговориш след седмица, и то отрицателно, а после ще се чудиш защо си самотен, но не достатъчно, че да се срещнеш с някого.

и пак съм тук, в стаята с бели стени. и сякаш не е толкова зле. и се чудя: какво се драматизирам аз толкова?

а вечерта, преди да затворя очи, миг преди да заспя, през съзнанието ми ще премине мисъл. ще изкрещя в съня си, а сутринта няма да си спомням нищо. и докато гледам клипчета в тоалетната, пак ще се обвинявам, че прекалено много мисля, а понякога човек има нужда, като си обува чорапите, да мисли само за това къде му се е дянал десният.