живея в един повтарящ се ден, в който до скоро се събуждах както по принцип, а вечер си лягах напълно непроменен. 

докато една сутрин не се събудих остарял.

от тогава всяка вечер заспивам с надеждата на сутринта да бъда отново както преди. опиянявам се от фантазии как лицето ми отново ще е свежо и младежко, тялото ми – леко и гъвкаво. ще знам, че всичко тепърва започва; че грешките ми са простими; че зрелостта е някъде далече, а старостта е вятър работа. ще се смея без причина, докато лежа на някоя поляна, ще вярвам, че ме чакат велики дела, и ще си повтарям: „но не сега, за всичко има време“.

ала това се оказват са само отчаяни самозаблуди. неусетно съм попаднал в нов ден, който се повтаря и до днес и се питам:

оная ли вечер така си проспах живота?