I

— Сънувах, че в стаята ми има змия — казва младата жена.
— Да не скочи да я убиваш? — разсмива се мъжът до нея. Очите му приличат на нейните.
Тя също се разсмива и поглежда към другия мъж, седнал близо до плъзгащата се врата.
Вечерта е топла. Лек планински полъх минава през верандата.
— Като бяхме деца — започва тя, — бяхме видели змия в двора…
— И моята луда сестра — прекъсва я мъжът до нея и я потупва по рамото, — се спусна да я убива.
— И? — пита този до вратата. — Утрепа ли я?
— Не — отвръща тя, смеейки се, — но баща ми като ме видя, едва не утрепа мен.
Мъжът до вратата се разсмива.
— Била си смелчага.
— Най-смелата — казва братът. — Но после цяла вечер беше наказана в ъгъла.
Жената вдига чашата си.
— За смелите постъпки!
— И за змиите, дето ти пълзят из главата — допълва брат ѝ.
Всички се разсмиват и отпиват.
Няколко светулки проблясват над масата.
— Стана късно — казва мъжът до вратата. Изправя се и събира празните чаши. — Ще ги оставя в кухнята и отивам да се приготвя за сън.
— Ние ще оправим останалото — усмихва му се другият.
След миг остават двамата със сестра му.
— Радвам се, че най-сетне се решихме да дойдем — казва братът. — Липсваха ми вечерите на вилата.
— Спомням си я по-голяма — отвръща тя.
Двамата се умълчават. В далечината се чува лай на куче.
— Знаеш ли какво си спомних… — казва тя, но забелязва, че брат ѝ се е втренчил в нещо. — Какво има?
— Виж луната — казва тихо той.
Тя вдига поглед.