Гася лампите и проверявам стаите за призраци. На светло се откриват трудно, понеже кожата им прозира.

Куклите седят върху раклата. Не ги поглеждам, но знам, че ще ме наблюдават, докато изляза. Апартаментът не диша — задрямал е от хладината, която се смъква от черното небе.

Бебето спи, потънало в пъпа на дивана. Легнал съм до него и го галя по главата. Има смешна, щръкнала коса, вързана на куку.

Понякога през деня си блъска главата в тапицерията, за да я наелектризира, и после се смее като бабичка с малкото си зъби. Иначе обича да играе с кукла, която, като я натиснеш по едната ръка, казва „мама“, а по другата — „тата“.

Телевизорът светва: мъж и жена. Той се съблича. Тя го пипа по тялото, като че ли търси нещо. После явно го намира и започва да се кикоти. Движи ръката си нагоре-надолу, като че ли иска нещо да му каже. И той се кикоти.
„Пробили му бузите и езика, за да спре да се смее.“

Разхождат се голи из градината. Тя бере ябълки, той иска да я ухапе. Или е обратното — той бере ябълки, а тя ги хапе, и сокът се стича по брадичката ѝ.
В съседната стая се чува скърцане на легло.

мамо, какъв е този мазен балон под спалнята? а вчера защо ръцете и краката ви се бяха оплели? и също — защо…

— Тихо! Виж ги тия двамата как ядат ябълки.

Взимам дистанционното и хвърлям камък към лицата им.

Картината се сменя.

Човекът-прилеп се качва в колата си. Лети, свисти, а големият град е потънал зад завесите на своето изгнило слънце.

В канала някой се смее като кукла на привършващи батерии. Човекът с големия нос е мръсен и облечен като голямо бебе, а ръцете му приличат на пингвински крила.

В другата стая мебелите се движат. Отивам до вратата и чувам как куклите се смеят.

куклата Доли, която убила цяло семейство, а братовчед ми като я видял, се напикал

Тичам в кухнята, а там някой е запалил лампите. Всички призраци са се скрили в светлината и сега отварят шкафовете и тресат полилея.

Бебето е потънало в месата на дивана, котки мяукат от екрана.

Ако бях заспал, щяха да се приберат посред нощ. Ключът щеше да е напречно и нямаше да могат да си отключат. Щяха да разбият вратата с ритник, защото баща ми е прекалил с Разпутина. Майка ми щеше да плаче и да се смее, той щеше да повръща, а аз щях да питам:

— Ще оживее ли? Ще оживее ли?

Ако бях взел бебето и бяхме отишли у баба ми, щяха да се приберат посред нощ и да възкликнат:

— Няма го детето. Няма го.