Понякога човек се буди и не знае дали продължава да сънува. Пространството около него – познато и чуждо – пулсира с нечие чуждо дишане, мислите му сякаш не му принадлежат, а движенията – като че са предварително зададени. Така се усеща Голем – не като история, а като халюцинация; като сянка, която се движи малко преди теб и се обръща само когато не гледаш; като сън, който не можеш да забравиш, защото сякаш той не иска да забрави теб.

Това не е книга, която разказва. Тя нашепва. Плъзга се между тухлите на старото пражко гето, по стените на сънищата, през пукнатините в паметта. Героят – Атанасиус Пернат, чех с еврейски корени и книговезец – е може би призрак, може би луд, който се лута из лабиринта на собственото си съзнание. Границите между „навън“ и „вътре“, между минало и настояще, се разпадат, а Прага се превръща в живо същество – старо, мъдро и зловещо.

Голем не е митичното чудовище от глина. Той е страхът, че си някой друг; че в теб има нещо чуждо, неразбрано, древно; нещо, което се събужда, когато заспиш.

Майринк пише като алхимик – превръща думите в символи, символите в емоции, емоциите в сенки. Пражката атмосфера е тежка, почти ритуална – сякаш улиците са обредна сцена, на която съзнанието на героя пропада все по-дълбоко навътре, към една истина, която не може да бъде казана на глас.

Тази книга се чете като през стъкло – мъгливо, студено – и въпреки това всичко се усеща някак интимно и близо. Финалът не дава отговори, а задава въпроси, които все още ехтят в сънищата ми.