съзерцание
March 26, 2025грамадата
March 26, 2025съзерцание
March 26, 2025грамадата
March 26, 2025супермаркет
сладникавости
Дните в края на октомври — със своите разпадащи се спомени за едно отминало лято, със своите меланхолии, но от онези приятните, дето приличат повече на студа, когато си завит под одеяло, със своите разпиляващи се листа и лица, все още потъмнели от меланина на жегите.
Слънцето през тези дни е по-оранжево, издуто като натежал слънчоглед, от който всеки иска да изчопли и последните семена топлина. А градските паркове и булеварди подканват за последна разходка — сякаш на всяка цена, сякаш не зима, а ледников период очаква да ни връхлети, чийто край не бихме доживели.
Разтварям се в идеята за този ден, за неговата предварително очаквана сладникавост, за представата за някаква изнамерена насила артистичност из клишетата за всичко, което съдържа софийската есен.
Нужна ми е само бутилка студена ко̀ла, защото какво е една реклама за удоволствието от очакваното без своя червен етикет?
супермаркет
Фотоклетката засича движението ми, и плексигласовите врати ме допускат в една по-друга реалност.
Тук слънцето е заменено с флуоресцентния хлад на артифициалното, а всяко съществуване носи своето наименование и съдържание. Тук естеството на нещата е по-конкретно, хаосът на битието е опитомен между етикети и цени, а жуженето на хладилните витрини подсказва, че нещо от тази страна на нещата е по-особено.
Подминавам жена с кучешко лице, дето си вре носа във фризера със сладолед. С тая муцуна души като хрътка, а косата ѝ виси на расти като козина на някой пес. После виждам как от щанда с боб в консерва и едросмлени лютеници ме наблюдават очите на друга, по-ниска дама, която си крие достойнството между страниците на брошурата с текущи промоции. Лицето ѝ е някак наопаки, а тая гримаса дали е на отчаян човек или усмивка на някакъв безумец?
Тия хора с техните пазарски мечтания и желания поне да пипнат, да подържат тия продукти в ръцете си, а после да ги върнат по рафтовете. Накрая да поискат 100 г имитиращ продукт (колкото само за салатата с домата), а продавачката зад витрината да се хили цинично и да им направи забележка, че това е прекалено малко, но от нея да мине. Бедността да се изхлузи из ръкавите им, да се разпльока на белите плочки и да се размирише на развалено яйце.
— Служител за щанд „квази-храни“, да вземе моп и торбата с безразличия.
между алеите
Спирам зад човек, прекалено висок, с прекалено дълги крайници, подир който мирише на фасове.
— Прощавайте, може ли да се разминем?
А лицето се спуска отнякъде високо, умореният поглед оглежда наоколо, но сякаш така и не ме забелязва. После ръцете се раздвижват, след тях и туловището, а подир него краката, и левиатанът постепенно потъва някъде из сенките на витрините с охладени меса.
— Пазете се, пазете се! — пищи глас отнякъде зад мен. — Та аз съм с количка!
Обръщам се и бабичка със сива коса и мустак заплашва реда на тая реалност. Жената с кучешко лице възмутено се дръпва, прегръщайки няколкото кутии сладолед. Онази другата надзърта в количката, като че търси нещо, което е изгубила, и леко се подхилква, а бабичката профучава, и етикети и брошури летят покрай нея. Подминава ме, ала след миг внезапно се спира.
— Съжалявам, простете! — изписква стъписана и гледа нагоре. От някъде там, в небесата от тръби и свистене, се спуска главата. Оглежда бабичката, оглежда количката, която е минала през прекалено дългия крак, отдъхва с досада и отново се скрива.
при касите
Бабичката стига до касите. След нея и аз. Заварвам я да се тюхка, че едната не работи, а на другата е застанал някакъв мъж с дебело тяло, дебело лице, крака и ръце, който всички познават и е ясно, че пазарува само с купони — взел е от всичко по много и от няколко дни обитава тая пазарска колона.
Касиерката пред него сканира, без да гледа никъде конкретно. Движи си ръката по инерция — след тия дни и нощи с тоя мъж и дебелото му тяло, очите ѝ са изсъхнали като ония смокини от миналата седмица, дето ги оставят най-отгоре, та някой да се излъже да ги вземе.
Зад мен е онази с растите и муцуната на куче, а зад нея застава другата с лицето наопаки.
— Докога ще чакам тука? — виква бабичката. — Айде да се маха вече! Тая каса не е само за един!
— То и ти си с цяла количка — джафка жената отзад мене. — Аз тука за един сладолед, дето вече се стопи, тепърва теб ще чакам!
Опъката започва да се смее и разбирам, че не е отчаяна, а обезумяла. Смее се, смее се, пък накрая млъква, а лицето ѝ остава в крива гримаса. Високият човек, явно също стигнал до касите, само се надвесва въпросително. Миризмата на фасове слиза с него и ни напълва носовете.
— Заповядайте на тая каса! — виква друга касиерка. Никой не реагира, затова отивам аз. Внезапно след мен се нареждат и другите.
Касиерката ми сканира ко̀лата. Слисва се от нещо на монитора и виква:
— Управител, управител! Системата блокира!
— Е край, сладоледът ми замина! — изръмжава жената-куче отзад мен.
Оная до нея се разхилва толкова силно, че лампите запремигват. Левиатанът отново смъква лице, оглежда касата, въздъхва и се скрива между алеите, явно отказал се от своята покупка.
Касиерката почервенява, подува се и лицето ѝ се пуква.
— Но това е безобразие! — виква бабичката отнякъде зад мен.
Жената-куче започва да вие с пълно гърло, после спира, завърта се и изсипва кошницата си на пода. Кутиите със сладолед започват да се пукат като презрели дини, разхвърляйки кафява маса навсякъде.
Мъжът с дебелото тяло от съседната каса, като вижда тая сцена, се размърдва, засилва се и без да каже нищо, се мята в сладоледа и започна да се въргаля и да грухти.
Ниската баба с количката се възползва от суматохата, избутва ме настрани и започва сама да си сканира продуктите.
Оная, която се смееше, изведнъж замлъква, приближава се до мен и пита:
— Знаеш ли как се излиза оттук? Аз съм забравила.
После се разхилва отново, взема ми ко̀лата и си я излива върху главата.
