светлината се мести по ръката ми – бавно, безразлично

тук съм

опитвам да остана в топлината, която се разнася върху кожата ми, ала в периферията на съзнанието ми се задвижва механизъм на разпада

утре всичко ще е друго
утре аз ще съм друг

сегашното време се рони под натиска на своята невъзможност – стискам го в юмрук, за да не полудея от скоростта, с която всичко ми бива отнемано

мигът застива в минало време, засяда в гърлото ми заедно с абсурда да скърбя за нещо, което още притежавам

всеки лъч светлина носи своята сянка, а колкото по–ярка е светлината, толкова по–плътна е сянката на знанието, че и хубавото отминава

сега съм щастлив, а това означава, че скоро няма да бъда